
В следващите няколко реда ще представя моите впечатления от лекцията, без да претендирам за дословно предаване на информация, а по-скоро за моята интерпретация на темата и отделни въпроси, които бяха дискутирани от лектора и участниците.
Едно от най-важните неща, които често липсват в отношенията между деца и родители е връзката помежду им. Много често ни се случва да гледаме, а да не виждаме или да слушаме, но да не чуваме какво казват или правят децата ни. Преди дни видях статия от две части в български сайт, която ни учи Как да накараме децата да ни слушат?. Тя ми остави доста горчив вкус и си мислех доста дълго време какво точно не ми харесва и с какво не съм съгласна. Като начало със заглавието - "да накараме" децата да ни слушат. Не вярвам да има човек, независимо на каква възраст, който кротко, смирено и с готовност да приеме друг да го "накара" нещо. Няма да правя анализ всеки има право да прочете и да си състави мнение, може би има и полезни заключения във въпросната статия.
Изходна позиция за тази връзка между деца и родители е имено умението ни да се чуваме и виждаме и този процес да е двупосочен. Не можем да очакваме от децата нещо, което ние самите не правим като израз на нашата любов и отдаденост към тях. Д-р Коен определи този процес на взаимност по следния начин: родителите създават връзката, а децата определят нейните измерения. Или казано по друг начин, родителите избират темите и проблемните ситуации, които трябва да (и тук искам да подчертая с оглед на коментара ми по повод горната статия) научат децата си да овладяват, а децата са тези, които задават методите и средствата, с които да боравим.

Кои са важните аспекти, които да съблюдаваме, за да е ефективно нашето участие в играта на детето ни? Пълното ни внимание, времеви граници и ентусиазъм. Ние трябва не само да присъстваме, а да бъдем активни участници и да оставим всички възможни разсейващи мисли и вещи настрана по време на играта. И тъй като нашите задължения все пак не могат да чакат вечно, да си определим времеви граници. Те ще ни помогнат да се средоточим и да бъдем максимално ангажирани за времето, което сме си определили. Пет-десет минути ще бъдат в пъти по-ефективни от час и половина, в който сме отегчени, невнимателни, а накрая може би дори раздранителни. В това отделено време нашият ентусиазъм трябва да е искрен. Децата ще усетят мигновено нашето желание и ще посрещнат с готовност участието ни в техния свят. Емоционалността е това, което ще сплоти връзката ни и ще даде основата добрата работа по проблема, който искаме да "разиграем" с децата си. И не забравяйте, че каквото и да кажем на детето, първият и най-важен емоционален сигнал, който му изпращаме, е нашата усмивка! :)
И като за финал кратък отговор на въпроса "Защо?". На моя любим въпрос д-р Коен отговаря така: защото това е метод, по който постигайки свързаност в отношението с нашите деца можем да им помогнем да свалят емоционалното напрежение, да им помогнем да споделят своите преживявания и да им дадем модел за справяне със стресови ситуации. Всичко това ще им даде увереност в собствените им сили и възможности и ще ни приемат като тяхна опора и партньор, на когото могат да се доверят. А не е ли това, което всеки родител иска - детето му да се справя с усмивка и увереност с всяка трудна ситуация и все пак да може винаги да потърси помощ и утеха вкъщи?
Коментари
Публикуване на коментар