Как да играем с децата си?

Преди петнайсет дни дойде в България, за да изнесе лекция, американският психотерапевт и игрови специалист д-р Лари Коен. Той е популярен с книги си за родителство, които са предпочитани в редица страни и представят методи за справяне с родителските неволи чрез забавни игри. Списанието за модерни родители "Първите Седем" организира събитието и то беше според моето мнение доста добре посетено.

В следващите няколко реда ще представя моите впечатления от лекцията, без да претендирам за дословно предаване на информация, а по-скоро за моята интерпретация на темата и отделни въпроси, които бяха дискутирани от лектора и участниците.



Едно от най-важните неща, които често липсват в отношенията между деца и родители е връзката помежду им. Много често ни се случва да гледаме, а да не виждаме или да слушаме, но да не чуваме какво казват или правят децата ни. Преди дни видях статия от две части в български сайт, която ни учи Как да накараме децата да ни слушат?. Тя ми остави доста горчив вкус и си мислех доста дълго време какво точно не ми харесва и с какво не съм съгласна. Като начало със заглавието - "да накараме" децата да ни слушат. Не вярвам да има човек, независимо на каква възраст, който кротко, смирено и с готовност да приеме друг да го "накара" нещо. Няма да правя анализ всеки има право да прочете и да си състави мнение, може би има и полезни заключения във въпросната статия.

Изходна позиция за тази връзка между деца и родители е имено умението ни да се чуваме и виждаме и този процес да е двупосочен. Не можем да очакваме от децата нещо, което ние самите не правим като израз на нашата любов и отдаденост към тях. Д-р Коен определи този процес на взаимност по следния начин: родителите създават връзката, а децата определят нейните измерения. Или казано по друг начин, родителите избират темите и проблемните ситуации, които трябва да (и тук искам да подчертая с оглед на коментара ми по повод горната статия) научат децата си да овладяват, а децата са тези, които задават методите и средствата, с които да боравим.

За тази цел лекторът даде още два ключови елемента: "ние" и "да слезем на пода". Първият изисква от нас да разглеждаме ситуацията, в която сме поставени, от позицията "ние"-заедно, а не като аз-родител и то-детето. Игротерапевтът ни съветва да слезем на пода в пряк и преносен смисъл. Детските игри често се случват на пода, първоначално защото децата не са достатъчно стабилни, за да седят на столче, а в последствие, защото на земята има повече пространство за действие. Ние възрастните често дори не се замисляме, че можем да седнем на пода, дали защото ние трудно да се "сгънем" или защото знаем, че не е чисто, или защото не отговаря на възрастта ни, извиненията са много. Но вкъщи за всеки от нас подобно извинение няма да е основателно. "Да слезем на пода" има и своето преносно значение, за момент да забравим своите задължения и да поиграем, да се поставим в позицита на нашето дете и да играем по неговите правила. Това в никакъв случай не означава да се самозабравим и да оставим само и единствено децата да контролират ситуацията, а да бъдем равноправни партньори в играта.

Кои са важните аспекти, които да съблюдаваме, за да е ефективно нашето участие в играта на детето ни? Пълното ни внимание, времеви граници и ентусиазъм. Ние трябва не само да присъстваме, а да бъдем активни участници и да оставим всички възможни разсейващи мисли и вещи настрана по време на играта. И тъй като нашите задължения все пак не могат да чакат вечно, да си определим времеви граници. Те ще ни помогнат да се средоточим и да бъдем максимално ангажирани за времето, което сме си определили. Пет-десет минути ще бъдат в пъти по-ефективни от час и половина, в който сме отегчени, невнимателни, а накрая може би дори раздранителни. В това отделено време нашият ентусиазъм трябва да е искрен.  Децата ще усетят мигновено нашето желание и ще посрещнат с готовност участието ни в техния свят. Емоционалността е това, което ще сплоти връзката ни и ще даде основата добрата работа по проблема, който искаме да "разиграем" с децата си. И не забравяйте, че каквото и да кажем на детето, първият и най-важен емоционален сигнал, който му изпращаме, е нашата усмивка! :)

И като за финал кратък отговор на въпроса "Защо?". На моя любим въпрос д-р Коен отговаря така: защото това е метод, по който постигайки свързаност в отношението с нашите деца можем да им помогнем да свалят емоционалното напрежение, да им помогнем да споделят своите преживявания и да им дадем модел за справяне със стресови ситуации. Всичко това ще им даде увереност в собствените им сили и възможности и ще ни приемат като тяхна опора и партньор, на когото могат да се доверят. А не е ли това, което всеки родител иска - детето му да се справя с усмивка и увереност с всяка трудна ситуация и все пак да може винаги да потърси помощ и утеха вкъщи?